Join our world!
 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Героите в "Крадецът на праскови" от Емилиян Станев - ЛИС

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
caRameL
WebMaster
WebMaster
avatar

Брой мнения : 26
Join date : 01.05.2010
Age : 22
Местожителство : Елхово,България

ПисанеЗаглавие: Героите в "Крадецът на праскови" от Емилиян Станев - ЛИС   Съб Май 22, 2010 9:05 pm

Героите на Ем. Станев от повестта “Крадецът на праскови” са силни личности. Всеки от тях има ясна представа за нещата, които би искал да постигне през живота си. Конфликтът се реализира заради сблъсъка на ценностните системи, а от друга страна е провокиран от противоречията между човек и време. Чрез класическия любовен триъгълник писателят подлага на обсъждане не само проблема за интимните човешки взаимоотношения, но и много по-фундаменталните въпроси за смисъла на съществуването, за възможността да се постигне щастие и хармония.

Случващите се събития са представени през погледа на трима разказвачи: старият учител, бившият му ученик Кольо и един трети, неназован разказвач, всевиждащ и всезнаещ. Благодарение на него се узнават мислите на героите, автобиографични моменти, думи и действия, на които пъвите двама разказващи не могат да бъдат свидетели. Пресичането на няколко гледни точки освен че предава обективност на повествованието, пряко кореспондира с идеята за сложната многоликост и на човека, и на самия живот.

Композиционната рамка активизира връзката на художествената реалност с извънтекстовостта, заради което войната се превръща в един от проблемите на повестта. Първата и Втората световни войни маркират началото и края на събитията, проследени в творбата. Военното време поставя на изпитания човешката личност, допълнително драматизира и без това сложното човешко битие. В повестта войната активно съдейства за изостряне на зреещи конфликти между отделните герои.

Спомените на учителя и неговия ученик връщат към второто десетилетие на ХХ век, когато България преживява трудни времена. Притиснати от жегата и появилия се тиф, двама от героите, Елисавета и полковникът, намират убежище сред прохладата на крайградския си имот. Отдалечена от града, от близостта с други хора, Елисавета е връхлетяна от непосилна самота, която неумолимо я поставя пред въпросите за постигнатото в живота, за отношението между мечтано и осъществено. На прага на старостта героинята с тъга установява колко безсмислено и напразно са изгубени най-хубавите години от живота и. Израсла в аристократично, но обедняко търновско семейство, Елисавета усвоява строгите нравствени закони на патриархата, изискващи “аскетично себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота” /с.156/ Потискана от мрачната атмосфера “в голямата, тъмна, мълчалива къща” и от майка си – “висока старица, със строги безкръвни устни...” /с.155/, Елисавета се надява чрез брака да промени щастливо съдбата си. Първоначално това и се удава. Тя става най-красивата и най-желаната жена в Търново, а положението на мъжа и и осигурява всички неща, които иска и които други не могат да имат. С течение на времето животът на Елисавета опустява и тя все повече се отдалеяава от желаното щастливо съществуване. Не се сбъдва и мечтата и да има деца, а продължилата няколко години война осезаемо отчуждава двамата съпрузи. Когато Елисавета се превръща в действащо лице на повестта, вече е обезнадеждена и отчаяна за настоящето и бъдещето си.

Към живота я връща една съвсем случайна среща. Равният ритъм на дните е нарушен от появата на Иво Обретенович. Вмъквайки се в лозето на полковника, той се вмъква и в живота на Елисавета. Близостта с военнопленника пробужда женственността на героинята. Настъпващата промяна е толкова осезателна, че се забелязва от всички: Марьола с възхищение говори за видимото подмладяване на Елисавета, за разлика от полковника, който с неуместна забележка за приближаващата старост задълбочава и без това съществуващия конфликт между себе си и жена си. След известни колебания Елисавета се отдава напълно на завладяващото я радостно чувство. Едва в този момент от живота си тя разбира и изпитва без задръжки цялото щастие на любовта. Усложнилите се отношения между нея и полковника неизбежно изправят пред въпроса за нравственността. Елисавета и Иво престъпват отдавна установени правила за поведение. Без съмнение действията им подлежат на осъждане по нормите на обществения морал. Противно на очакваното никой в повестта не се ангажира с подобна задача. Учителят, който припомня трагичния инцидент, въпреки критичността към характера на полковника или отделни действия на съпрузите, не си позволява да изрази ясна позиция, осъждаща Елисавета и Иво. По думите се подразбира, че за случката дълго се говори в града, а и толкова години след самото събитие, то не е забравено, а продължава да се припомня като забележителен спомен из живота на търновчани. Учителят по никакъв начин не подсказва, че обществото е било възмутено от случилото, по-скоро се подразбира изненадата и учудването, които инцидентът ражда у хората. Самият полковник, който е най-много засегнат, се затваря в себе си и доживява края на дните си в пълна самота и съзнателна изолация, която не издава ожесточение и гняв към поведението на жена му. Подобно развитие на обстоятелствата убеждава, че Ем. Станев не търси битови конфликти, а осмисляне на по-кардинални проблеми, проектирани върху естествени човешки взаимоотношения. Не изневярата и прелюбодейството са генералния въпрос, а стремежът към себеизява и лично щастие, раждащ непознати нравствени дилеми.

Полковникът намира в брака и в работата си относителна пълнота на своето човешко съществуване. Дисциплината и отговорността са негови безспорни достойнства що се отнася до преките професионални изяви, и фатални недостатъци погледнато от страна на неговия личен живот. Осигурявайки материалната стабилност и високо социално положение на Елисавета, полковникът мисли, че я прави абсолютно щастлива. Той е привикнал на точния и ясен език на военните, на подреден и предсказуем живот, които за него е синоними на благополучие и успех, но не и за Елисавета. Полковникът пропуска да създаде близост между себе си и жена си вън от официалните рамки на брака в съкровеното пространство на междуличностното общуване. Въпреки че уважава, цени и обича жена си, покловникът не усеща и не отреагирва подходящо на нейните пориви, на нейните съмнения и грижи. Това неминуемо се превръща в сигурна основа за назряващи проблеми, още повече, че Елисавета е интелигентна и силна жена, с претенции към съществуването си и решимост да ги реализира независимо от жертвите. В трагедия за самия полковник се превръща собственото му неведение и заблуда, че тишината и спокойствието в дома им са проява на любов и семейна идилия.

Трагично неизбежни са обстоятелствата, разделящи Елисавета и Михаил. Външния блясък, по който се увлича Елисавета, не е достатъчен, за да и осигури пълноценно щастие. Самата тя е противоречива в оценките си за полковника: понякога го осъжда изцяло, а понякога го съжалява, макар и без да признава, че не само той носи вина за получилото помежду им отчуждение.

Елисавета открива липсващия на живота си романтизъм във връзката си с Иво. Тя осъзнава и себе си, и военнопленника като жертви на фатални обстоятелства, срещнати от съдбата с шанс да се спасят взаимно. Несъмнено пред Елисавета стои въпросът за нравственността на предлагащия и се избор. Макар да не и е безразлично какво ще се случи със съпруга и, тя безрезервно се отдава на мечтата си за любов и щастие. Притежава достатъчно сили и воля да защити взетите решения. Отвратена от еснафския дух на средата, в която е възпитавана и продължава да живее, Елисавета смело руши бариерите на строгите, но остарели обществени забрани. В действителност поривът и към лична себереализация и независимост е обречен. Жестоките обстоятелства на войната безогледно се намесват в човешките съдби. Войната разделя Михаил и Елисавета, пак войната няма да позволи Елисавета да се събере с Иво. Освен от личната воля човешкия живот е управляван и от надиндивидуални сили, които е желателно да се отчитат при вземането на съдбоносни решения. Чрез участта на Михаил, Иво, Елисавета повестта реализира своята философия за света и човека в него. Войната разделя хората, намесва се в междуличностните отношения, провокирайки напрежение и конфликти. В текста Първата световна война, като система от събития и значения, е успоредизирана с войната, предизвикана от намесата на любовта. Иво освен сръбски военнопленник и следователно враг в Първа световна война е и съперник на Михаил в смисловото поле на интимния човешки свят. Контрапункт на отношенията между двамата предлага поведението на Елисавета. Полковникът вижда у Иво врага, с когото трябва да воюва безусловно. Тази визия игнорира чисто човешката същност на сърбина. Обратно на мъжа си, Елисавета открива у Иво преди всичко човека със собствена индивидуалност. Тя не е предубедена като мъжа си, и за нея сърбинът е не толкова враг, колкото изстрадало от войната човешко същество. И Михаил, и Елисавета имат сериозни и оправдани доводи за своя начин на мислене. Именно защото дилемата не е лесно решима, е подложена на анализ и обсъждане. Любовта помага на Елисавета да се освободи от предразсъдъците, неизбежна част от антагонистичната природа на войната. Любовта, обаче, не е достатъчна за да трансформира позитивно човешките взаимоотношения изобщо. Обичайки Иво, героинята формира нова война, макар и не така мащабна като тази случващата се между народи, но със същата унищожителна сила върху хората, които участват в нея. Съдбата на Михаил, Иво и на самата Елисавета са красноречиво доказателство за това. Полковникът също би казал, че участва във войната не от омраза или жестокосърдечие, а от любов – към Отечество, към народа. Предан на родината си, той избира да жертва себе си в името на нейното благополучие. Отново любовта предизвиква абсолютната си противоположност – омразата, враждата, водещи до самоизтребване на хората. Мирът си остава мечтано блаженство, обречено да не се реализира в пределите на човешкото съществуване. Планираното бягство на Иво с Елисавета така и не се осъществява. Този факт се синхронизира с по-универсалната идея, че бягството от лишенията и неволята към мечтания блажен рай е само утопия. Всеки от героите има право на своята борба за живот, но самото това право неизбежно го въвежда в неразрешими противоречия с останалите. Следва да се мисли, че абсолютно човешко щастие няма. Чувството за удовлетвореност и благополучие е функция на задължителни компромиси и жертви. Все пак човек има безусловно право поне на стремежа си към себепостигане. И понеже това се случва за толкова кратко нека поне тези мигове, в които се надскача всичко скучно и безлично, не бъдат осквернявани от присъдите на другите. Всеки заслужава подобна милост.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://teenworld.your-talk.com
 
Героите в "Крадецът на праскови" от Емилиян Станев - ЛИС
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Teen World :: Tийн проблеми :: Училище-
Идете на: